Днес, съботен следобед в Атина, излязох на балкона да прибера прането. И тъкмо тогава дочух как съседката отдолу вика името на съпруга ми през входа с оня особен тон. Слънцето прежуряше право върху въженцето, където съхнеха чаршафите, а въздухът ухаеше на горещ бетон и лек дъх на жасмин от градинките.
Наведох се да видя кой е, и погледът ми попадна на Никос. Стоеше до колата си, а до него майка му, Евангелия, позната със строгия си характер. Това ме учуди, защото тя си живее другаде в Пафило, а никога не идва без предварително обаждане.
Прибрах набързо щипките и влязох вътре. Не бях стигнал още до коридора, когато чух ключа да се завърта. Вратата се отвори, двамата влязоха почти без думи. Майка му носеше голяма памучна чанта добре познатият ѝ аксесоар за задължителни визити. Никос изглеждаше неспокоен, като че искаше това всичко да приключи час по-скоро.
Не знаех, че ще имаме гости казах сухо.
Само за малко сме отговори тя и се събу бавно на прага, преценявайки апартамента ни с поглед.
Оставих мокрите щипки на шкафа в антрето, наблюдавайки ги как се настаняват в хола.
Какво се случва?
Никос не посмя да ме погледне. Седна на края на дивана.
Майка му сложи чантата на масата и започна да вади от нея различни неща стар албум, две избелели тетрадки и накрая… малка дървена кутия. Чувството на напрежение се стегна в мен, защото веднага я разпознах кутията на баба ми, останала в този дом от години.
От къде я взе? попитах рязко.
От избата, впрочем каза, сякаш нищо особено.
Но доскоро беше тук.
Тя вдигна рамене.
Никос я сложи там преди време.
Погледнах го.
Защо?
Той само въздъхна дълбоко:
Мислех, че не е голям проблем.
Не е ли? Тази кутия е семейна реликва!
Тя отвори капака. Вътре стар часовник, две брошки и едно сгънато листче.
Семейни вещи каза с тон на съдия. Трябва да са в семейството.
Аз съм семейството, поне тук.
Този път ме прониза с поглед, както гърците само могат.
Ти си съпруга.
Настъпи напрегната тишина, само набързо затръшната автомобилна врата се чу от улицата.
Какво имаш предвид? тихо попитах.
Никос накрая вдигна поглед към мен.
Мама мисли, че част от тези неща трябва да са у Мария.
Мария никога не е виждала баба ми.
Но остава семейство.
Майка му кимна сериозно:
Така е редно.
Погледнах часовника в кутията. Баба ми го носеше всеки ден. Спомних си онзи момент в кухнята вечерта, в която ми го подаде, докато белеше портокали. Каза само: Пази го, сине, защото често забравят кое на кого принадлежи.
Затворих кутията.
Не.
Майка му се намръщи.
Какво значи не?
Че тези спомени остават тук.
Никос въздъхна, вече раздразнен:
Моля те, не вдигай скандал.
Аз? Ти взимаш нещо мое без да кажеш, а аз съм виновен?
Евангелия стана на крака.
Само разговаряме, нищо повече.
Не, вече сте решили.
Тя посегна към кутията.
Ще я взема. После спокойно ще обсъдим.
Тук вече не издържах. Грабнах кутията, скрих я зад гърба си.
Никой няма да вземе нищо от тук.
Никос скочи.
Деспина, стига!
Не, ти стига.
Погледнах го с цялата си решителност:
Ти ли я занесе в избата?
Той замълча.
Това мълчание тежеше повече от всяка дума.
Майка му поклати глава.
Тежко е, когато човек не оценява какво има.
Сложих кутията обратно в шкафа, затворих здраво вратата.
Понякога разбираш докъде стига границата не когато някой я премина а когато друг мълчи и не те защитава. Стоях насред хола и ги гледах. Кажете честно аз ли преувеличих или те наистина искаха да вземат нещо, което никога не им е принадлежало?
Днес, както гледам стария часовник на баба ми, разбрах: семейството често събира, но също така лесно забравя кой кой е. И човек сам чертае границата между своето и чуждото.
